В интервю за BBC Саймън Сибаг-Монтефиоре, автор на биография на древното селище Йерусалим, споделя своите изследвания за града и твърди, че той е станал свещен, защото всички са го приемали за такъв:

 "В светостта също има приемственост. Можем да видим как в Йерусалим всеки си е присвоявал историите и вярванията на своите предшественици. Причината святост да се натрупва върху святост, страст - върху страст, имперски амбиции - върху имперски амбиции, е че всеки следващ е искал това. Съществувало е невероятно съперничество, свидетелства за което можете да откриете на различни места в града. 

Така например мюсюлманите са пожелали Храмовия хълм, защото той бил свещен за евреите. Евреите пък вероятно са го искали, защото ханаанците го смятали за божествен. 

Този град можеше да се появи където и да е, но след това вече е било невъзможно да се премести другаде. В древността изворите и възвишенията са били приемани за естествено свещени, а Йерусалим е разполагал и с двете. 
На много места в Библията се намеква, че това място е било свято още преди Давид да го избере (цар Давид - предводителят на евреите, който избира Йерусалим за своя столица). След това то очевидно е станало свещено за юдеите. Истинската промяна обаче дошла с Библията. Тя всъщност е една биография на Йерусалим и когато хората започнали да я приемат като универсалната книга, той се превърнал във всемирния град. Моето мнение е, че хилядолетния интерес към Йерусалим се дължи на Библията. Щом веднъж е станал известен като най-свещения град, той получил странния статут на място, което всеки приема за своя собственост. Това е и причината завоевателите винаги да са недоволни от него и да се опитват да го построят наново. Има дори един особен вид лудост при хората, които са разочаровани от града, което се нарича Йерусалимски синдром. 

Йерусалим помни повече кланета, повече смърт и повече омраза, отколкото в който и да е друг град в света. Мисля, че той е нападан и отбраняван грубо около 40 пъти. 
Смятаме XX век за жесток, но това е нищо в сравнение с миналите времена. Опустошенията на Йерусалим през 586 г. пр. н. е. (от вавилонците ) и през 70 (от римляните) били ужасяващи. Практически всички загинали. 

Започвам книгата си с обсадата и падането на Йерусалим през 70 г., които са
по-кръвопролитни от Варшавското въстание или битката за Сталинград. Това било едно истинско клане, което е продължило месеци наред, придружено от глад и всякакви други безумия, родени от човешкото въображение. Страданията наистина са съизмерими с някои от съвременните катастрофи - например Втората световна война. Било е наистина ужасно. 

Очакванията от Йерусалим и вярата в него са толкова големи, че хората са готови да умрат за него. Всъщност, той в много отношения е град на мъртвите. Навсякъде из него има гробища. Мъртвите сякаш живеят там и оказват огромно влияние във всичко, което се случва. Йерусалим крие в себе си магия, но същевременно е най-отровното място на света - накъдето и да насочите погледа си, виждате място, на което някой е бил убит или нещо е било разрушено. 

Съществува един устойчив мит, че мюсюлманите са били цивилизованите в този конфликт, а кръстоносците - някакви средновековни варвари без култура, излезли от тъмните векове. Появяват се книга след книга за школата Дом на мъдростта по време  на династията на Абасидите в Багдад. Кръстоносците обаче са дошли по тези места 200 години по-късно, когато ислямският свят е приличал доста на християнския - велика култура и пълен хаос. Разглеждам двата като еквивалентни, тъй като мюсюлманите били управлявани от брутални военачалници. Има източници, които сочат, че културата и жестокостта на мюсюлмани и християни по онова време е съизмерима. 

От XIX век във Великобритания се наблюдава завръщане към буквалното тълкуване на Библията. Дори подчертано светски личности като Дейвид Лойд Джордж или Артър Балфур били възпитани в любов към тази книга, която по същество представлява история на юдеите. Затова те смятали, че евреите трябва да се завърнат в Йерусалим. Едно от най-странните неща, които осъзнах, е че макар Британската империя от XIX век да е считана за една от движещите сили на цивилизацията, голяма част от нейните водещи личности са споделяли евангелистките възгледи за второто пришествие и завръщането на юдеите. 

На практика, в Йерусалим трите религии не са съжителствали в съгласие. Късният отомански период е бил относително спокойно време, но единствената причина за това е, че британците са покровителствали евреите. Преди това юдеите също били толерирани, но по един доста дребнав начин. Те били допускани до своето свещено място - Стената на плача, но имали само три метра пред нея, за да се молят. 
През 1229 г било постигнато краткосрочно мирно споразумение, след като Фридрих II  Хохенщауфен се съгласил да си подели града с мюсюлманите. Той им отстъпил Купола на скалата и Храмовия хълм, а другото останало за християните. Достъпът до свещените места бил забранен на евреите под страх от смъртно наказание, така че за тях това нямало особено значение. 
Освен това през 1192 г. са се състояли преговори за подялбата на града между Саладин и Ричард Лъвското сърце, които имат аналози и в съвремието. 

Относно бъдещето на Йерусалим, не знаем какво ще се случи, Йерусалим може да бъде поделен, в крайна сметка това е просто един град. В случая е важно да има взаимно уважение и всеки да зачита историята на другите. Това е една от причините да напиша тази книга - исках да представя различните страни една на друга. 
Йерусалим, разбира се, не е най-старият град - има много по-древни, но той най-дълго и непрекъснато е бил важен за световната история. 

Наистина е вълнуващо да напишеш книга за нещо толкова древно и въпреки това толкова любопитно. Йерусалим се променя постоянно." 

Саймън Сибаг-Монтефиоре е писател и историк, удостоен с множество награди. 

 

Извинявам се за неодобрените коментари, но

статиите ми за Йерусалим не са на религиозна основа, а на историческа,

а аз нямам интерес и познания за различните религии.

Затова, не одобрявам коментарите от религиозно естество.